Една от промените в закона за Търговски регистър гласи, че той трябва да стане платен с идеята, че така ще се извършват по-малко злоупотреби. Възниква въпросът, ако някой иска да направи измама и да открадне нечии данни, 5 -10 лева такса биха ли го спрели?
От друга страна превръщането му в платен регистър, уронва правата на потребителите за достъп до информацията, на така наречената единна, публична база данни. Ако достъпа се извършва само с електронен подпис или кредитна карта, то какво се случва със свободния достъп? Третият вариант за достъп е, ако се отиде на място и се направи справка, но защо изкуствено трябва да се предизвикват опашки? Защо българската администрация е свикнала за всичко да й се ходи на крака и да има много, ама много дълги опашки, които да изнервят и така или иначе претрупаните чиновници.
Ако достъпа стане платен, ще си извършва двойно плащане за една и съща услуга. Плащате държавна такса за регистрация на фирма и след това се заплаща за справка, за да се види, че документите са обработени без грешка. Приходите от тези такси, ще отиват в Агенцията по вписванията, която трябва да се преоформи на Сдружение с нестопанска цел или на Еднолично Дружество с ограничена отговорност.
Другото предложение е да се заличават личните данни на собствениците, което нож с две остриета – защо да си виждат личните данни на хората управляващи бизнес, но от друга страна се губи свързаността на фирмите. Чрез проверки през сайта на Търговския регистър са извършени много разследвания на журналисти за измамни и корупционни практики, ДДС нарушения и препродавания на фирми.
Валидацията за достъп чрез електронен подпис или кредитна карта, освен ограничение на достъпа, може да показва кой, кога и защо е проверявал досието на дадена фирма. Така че със защитата на личните данни се приключи в зародиша на идеята за регулиран и следен достъп.
Както ни е известно няма безплатен обяд, защо да има безплатен достъп?
Още по темата:
#1 by Petrov on 21 May 2011 - 06:52
Нефективната работа на Агенцията по вписванията (АВ) започва да струва скъпо и прескъпо на бизнеса. Поредната сервирана порция изненади е във връзка с въвеждането на една странна “добра” практика за откази от публикуване на обяви за свикване на годишни общи събрания. Съгласно разпоредбите на Търговския закон времето от обявяването на поканата в търговския регистър до откриването на общото събрание не може да бъде по – малко от 30 дни. Оказва се обаче, че тези срокове не са всичко и ако едно акционерно дружество поиска да си свика редовно събранието си, ще трябва да предвиди и един (нерегламентиран и неясен като продължителност) срок, в който уважаемата АВ ще успее да разгледа и “обработи” подаденото заявление. В някои случаи това се случва същия ден, в други за два, а в повечето случаи и 5 дни не са достатъчни. Така, ако си подал по електронен път на 13 май заявлението си за свикване на общо събрание насрочено за 15 юни, а Агенцията ти разгледа заявлението на 19 май (6 дни по-късно?!) със сигурност събрание няма да има на заявената дата. АВ изпраща официален отказ и цялата организация на едно събрание трябва да започне отначало – нови заседания на управителните органи, предоговаряне на ангажираната зала за събрание, ново заявление и разбира се още веднъж заплащане на такси.
Преди да имаме удоволствието да се ползваме от услугите на Агенцията по вписванията всички дружества публикуваха поканите за събрания в “Държавен вестник” и обявите излизаха навреме. Излизаха навреме защото имаше ясен регламент – заплащаш такса и до 15 дни обявата ти е публикувана. Във времената на т.нар. “електронно правителство” обаче АВ се опитва да налага една абсолютно неприемлива практика, при която потребителите заплащат за неефективната организация в Агенцията. Цената на това безхаберие не се изчислява само в повторното заплащане на такси, а в пропиляното време на много хора, мениджъри и организации. Най-простото решение – въвеждането на ясен и точен регламент за колко дни АВ ще се ангажира да “обработи” подадените заявления. Ако не спази този срок – санкция за виновната страна, това са правилата на равноправното партньорство между държавата и бизнеса. Защото работата на бизнеса не е да обслужва заспалата администрация в България, а да работи и да създава работни места, особено в условията на тежка криза.